Училището-моят път към бъдещето
II място:Светослав Бързанов - 12б клас

Учението дава знание, то е процес на узнаване, а знанието е огромно предимство пред невежите, сила, от която те се боят.

И в древността, и днес то е система за усвояване на опита, натрупан и натрупван от възрастните. Затова независимо от учебните програми, реформи, системи, училището няма друга алтернатива, въпреки че, напускайки го, мнозина биха се пошегували с раздялата: ”Прости измъчена Пресвето,от куп реформи и промени-ний си тръгваме с девиза: ”Ако ще-потоп след мене!” ”
Всеки трябва да мине през училище, преди да навлезе в живота, но не всеки го прави, не всеки има мотивация да учи.

За едни училището е място, където ще научат западен език, след което сами ще потърсят щастието си извън България.

Но и там ще ги питат какво умеят, какво знаят. Други са на ясно, че с дипломата или без дипломата-пътят на бъдещето ще ги доведе до регистрацията като безработни. Но и едните, и другите, не са на ясно какво искат и до колко могат да го постигнат в българското училище, независимо от “грижите” на държавата за него.

Моят път към бъдещето минава не през частен колеж, а през държавните училища-където завися от знанията, а не от платената такса. На училището дължа основните си познания и умения да работя с книгите. Дължа признателността си на онези учители, които бяха и са строги към другите, както към себе си. Моето детство е моето малко училищно минало. Но няма бъдеще за този, който не помни миналото. Затова моят път към бъдещето е започнал с училищния звънец, с пита български хляб и сол, с портретите на първоучителите Кирил и Методий, посочили моето бъдеще.

Зная, че училището не превръща никого в такъв, какъвто иска да бъде, но му дава шанса да постигне мечтата си. И ако има воля, ако натрупа нужните знания и уменията, смелостта да ги използва тогава, когато са нужни, може да постигне повече от детската си мечта.

Зная, че бъдещето на всеки като личност зависи много от училището. Поколения българи са давали мило и драго да изучат децата си, та да постигнат това, което сами не са успели. Вярвали са на българските учители, имали са им доверие, уважавали са ги, с почитателното “даскале”, в което днес вложеният смисъл не е същият…Но аз вярвам на учителите, които могат и искат не само това, което ги задължава- разпределението, а и нещо от себе си. Тях ги има във всяко училище. Бъдещите депутати едва ли ги уважават и няма да си спомнят тройките, поискани по милост. Но, когато моето бъдеще стане настояще, ще знам на кого съм благодарен за вярната посока в живота, който винаги предстои.