“ИЗТИЧАНЕТО НА МОЗЪЦИ “ОТ БЪЛГАРИЯ

/ЕСЕ/

Започнало е много отдавна... В началото са били преследвани от закона, наричали са ги “невъзвръщенци”, страдали са, както те, така и близките им, които са оставали в България. Хората умни, дипломирани българи, специалисти в различни области на науката и изкуството, напускали Родината си, за да търсят по-добра реализация в професионално отношение и за да живеят по-добре. В страната си те са се чувствали ощетени, намали са поле за развитие, често за тях просто нямало работа.

А носят в себе си потенциал от знания и умения, мечтаят да се развиват, да дадат себе си на света и науката. Боли ги, че в собствената им страна не ги зачитат, боли ги от решението да се разделят с нея и близките си, но стремежът за развитие е по-силен. В последствие, учредявайки българските общности зад граница, те ще ги превърнат в своя малка България, която ги оценява и ги разбира. Но болка винаги ще има...

За съжаление тенденцията в този процес търпи развитие, но не в нужната на страната ни насока – хора млади и на средна възраст продължават да търсят щастието си извън пределите на България.

Докога? Трудно е да прогнозираме. Дълги са опашките пред бюрата по труда – не се търсят специалисти, не се търсят висшисти... Ами ако всички те си отидат? Защо университетите ни продължават да приемат студенти? Достатъчен повод ли е това, че българинът по традиция е ученолюбив?

Потърпевшите? Ние всички ще бъдем потърпевши - “мозъците” ни няма да са при нас, а те пък няма да се гордеят , че са българи. Не ми се иска да правя такава тъжна прогноза – желая на всички българи добра реализация и на страната ни – развитие, защото всеки от нас с трепет е запявал Вазовото:

Питат ли ме де зората

Ме й огряла първи път...

Гергана Динева

Ученичка от 11 В клас