ПАМЕТТА И ЗАБРАВАТА

/ЕСЕ/

В стихотворението си “Родина”, поетът Атанас Далчев казва, че се чувства българин, не заради почестите и бранната слава на България, “а зарад туй, че не съм безсилен да забравя за ослепените бойци на Самуила...”.

Всеки от нас, независимо в какво време живеем, има поне една причина истински да се гордее, че е българин. Гордеем се с историята, културата техническите постижения, развитието на страната ни, литературата. Много са писателите и поетите ни, обогатили, не само нашата, но и световната литературна съкровищница. Великият, единствен и неповторим в годините Иван Вазов неизменно и заслужено е сред тях. За мен той е своеобразна родова памет на българина – смисленият ни живот започва с буквара, с Вазовите “високи сини планини...”, с “Питат ли ме де зората...”. Закърмени сме с неговото слово, носим в себе си неговата обич към “хубавото Отечество любезно”, към България.

На теб, Българио свещена,

Покланям песни си сега

На твойте рани, кръв безценна,

На твойта жалост и тъга

На твойте сълзи и въздишки

На твойте страсти и тегло....

Цялото многотомно творчество на нашия класик е отражение на тази нетленна обич и на стремежа му да възпитава народа си в гореща отечествена любов, затова понятието “забрава” е несъвместимо с Вазов. Той е нашата памет – в тежките години на робството и в трудните години на “възкръсването” на България. От историята, но по-силно и завладяващо сърцата от Вазовите творби – за нас винаги остават живи героите ни, възпяти в “Епопеята”. Не са забравени и няма да бъдат :Левски – за него бесилото е свято и връх към безсмъртието, Кочо – не само в Перущица,а във всяко кътче на България, докато ни има, ще се прекланяме пред саможертвата и себеотрицанието, ще оплакваме заедно с планинските ветрове на Шипка опълченците – българи и руснаци, ще помним генералите Радецки и Столетов, ще възхваляваме подвига от век на век. А Паисий ще ни припомня: “От днеска нататък българският род/история има и става народ!

Много години след думите на Вазов, друг български поет пише:” сърцето всеки изпит заслужава, но не забрава”. И ние не забравяме:

И аз на своя ред ще си замина,

Трева и мен ще расне над прахът.

Един ще плаче, друг ще ме проклина,

Но мойте песни все ще се четат.

Гергана Динева

Ученичка от 11 В клас